Озовах се в имението. Беше ми много познато. Сякаш и преди съм била тук. Но не мога да си спомня къде точно е това тук. Заоглеждах се и се видях. Видях малката аз. Малката Александра. Толкова невинна и нищо не разбираща. С коса сплетена на две плитки, розовата копринена рокличка и чаровната усмивка на лицето. Толкова красива и с мило изражение. Мислеща, че нищо лошо не може да се случи на никого. Мислеща си, че баща 'и ще е там винаги да я пази. Че майка 'и винаги ще прави невероятните гозби, от които цялото имение щеше да ухае невероятни. Че баща 'и ще продължава да я учи на онзи доста сложен танц, който едвам запомняше. И, че всичко щеше да е наред. Че всичко щеше да е идеално и нищо лошо нямаше да се случи. Щяха да бъдат заедно и нищо нямаше да ги раздели. Както във всички анимационни филмчета, които малката Алекс е гледала дотогава. Всичко завършваше с Happy Ending. Това бяха мечтите ма малката Александра. Обичаше да мечтае и беше позитивна личност, винаги пъна с енергия. Както съм и сега. Но в онзи ден бях с коса, сплетена на две плитки, розова копринена рокля и чаровна усмивка. Малката Александра се качи нагоре по стълбите и аз след нея. Влезе в стаята си. Моята стая. Започна да си играе с куклите. След това започна да скача по леглото. И когато се измори седна на леглото си и пусна музика от айфона си. Чакай, това ми беше толкова познато. Защо?
- Защото вече се е случвало, глупчо. - каза малкото момиче.
- Что? - казах на руски, доближавайки се до малкото момиче.
- Упражнявай английския си, Александра. - каза малкото момиче и отново се заслуша в музиката.
Точно това ми казваше баща ми понякога. Да упражнявам английския език. Тогава някой отвори вратата и влезе вътре.
- Александра, скрий се под леглото! Веднага! – баща ми.
Това беше той. Изглеждаше точно така, както си го спомнях. Но какво ставаше? Защо държеше пистолет в ръката си?
Малката Александра го послуша и веднага се мушна под леглото. Това наистина ми беше толкова познато. Сякаш вече го бях виждала. Сякаш вече го бях преживявала. Но как беше възможно това? Да не сънувах?
- Каквото и да става не излизай от там. – каза той и застана пред леглото.
Тогава някой друг влезе в стаята. Беше с маска и добре въоръжен. Чуха се изстрели и тялото на бащата ми падна шумно на земята. Около него имаше много кръв! Беше прострелян в сърцето и няколко пъти около сърцето. Очите му бяха отворени. Но сякаш не гледаха нищо. Малката Александра се вгледа добре в тях и започна да вика:
- Нет! Папа .. НЕТ!
Ако само знаех какво щеше да се случи тогава щях толкова много неща да предотвратя и да спася семейството си. Щях да ги предупредя преди всичко ужасно да се е случило. Щях да ги спася. Но за жалост не можех да върна времето назад. Знаех го и колкото и да ми се искаше знаех, че не можех.
- НЕТ! – викнах и се изправих се на леглото до седнало положение.
Поех си дълбоко въздух все едно до сега не съм могла да си поема за минута и повече. Сърцето ми биеше шумно и много бързо. Все едно съм тичала няколко километра без да спирам или да пия вода. Знаех си, че беше сън. Поредния кошмар, който трябваше да ми напомня всяка нощ какво се беше случило с родителите ми. Как бяха убити пред очите ми. Не можеше ли поне веднъж да ме остави намира? Поне една нощ да не се събуждам и да викам. Очевидно не. Очевидно това беше наказанието ми за нещо, което дори и не бях извършила. Но както и да е. Беше само сън. Ужасен сън.
Успокоих се малко и станах от леглото. Оправих го и тръгнах към гардеробната си. Взех някакви дрехи и ги облякох. Излязох веднага от апартамента. Качих се на покрива на сградата, в която живеех. Всичко си беше така както го бях оставила миналия път. Беше доста хубаво на покрива. Имаше цветя, няколко стола, маса и няколко кофи с водни балони. Огледах всичко наоколо и се запътих към малката стена, която обграждаше покрива. Аз се облегнах на нея и погледнах надолу. Дръпнах едната кофа с водни балони по - близо до мен и взех един от балоните. Протегнах ръката си напред и пуснах балона, който падна точно пред някой. Е, поне това малко ме разсейваше. След това пуснах още един балон. И още един след малко. Изчаках няколко минути и се показах. Опрях се на стената и се загледах надолу, а лекия вятър си играеше с косата ми.
- Защото вече се е случвало, глупчо. - каза малкото момиче.
- Что? - казах на руски, доближавайки се до малкото момиче.
- Упражнявай английския си, Александра. - каза малкото момиче и отново се заслуша в музиката.
Точно това ми казваше баща ми понякога. Да упражнявам английския език. Тогава някой отвори вратата и влезе вътре.
- Александра, скрий се под леглото! Веднага! – баща ми.
Това беше той. Изглеждаше точно така, както си го спомнях. Но какво ставаше? Защо държеше пистолет в ръката си?
Малката Александра го послуша и веднага се мушна под леглото. Това наистина ми беше толкова познато. Сякаш вече го бях виждала. Сякаш вече го бях преживявала. Но как беше възможно това? Да не сънувах?
- Каквото и да става не излизай от там. – каза той и застана пред леглото.
Тогава някой друг влезе в стаята. Беше с маска и добре въоръжен. Чуха се изстрели и тялото на бащата ми падна шумно на земята. Около него имаше много кръв! Беше прострелян в сърцето и няколко пъти около сърцето. Очите му бяха отворени. Но сякаш не гледаха нищо. Малката Александра се вгледа добре в тях и започна да вика:
- Нет! Папа .. НЕТ!
Ако само знаех какво щеше да се случи тогава щях толкова много неща да предотвратя и да спася семейството си. Щях да ги предупредя преди всичко ужасно да се е случило. Щях да ги спася. Но за жалост не можех да върна времето назад. Знаех го и колкото и да ми се искаше знаех, че не можех.
- НЕТ! – викнах и се изправих се на леглото до седнало положение.
Поех си дълбоко въздух все едно до сега не съм могла да си поема за минута и повече. Сърцето ми биеше шумно и много бързо. Все едно съм тичала няколко километра без да спирам или да пия вода. Знаех си, че беше сън. Поредния кошмар, който трябваше да ми напомня всяка нощ какво се беше случило с родителите ми. Как бяха убити пред очите ми. Не можеше ли поне веднъж да ме остави намира? Поне една нощ да не се събуждам и да викам. Очевидно не. Очевидно това беше наказанието ми за нещо, което дори и не бях извършила. Но както и да е. Беше само сън. Ужасен сън.
Успокоих се малко и станах от леглото. Оправих го и тръгнах към гардеробната си. Взех някакви дрехи и ги облякох. Излязох веднага от апартамента. Качих се на покрива на сградата, в която живеех. Всичко си беше така както го бях оставила миналия път. Беше доста хубаво на покрива. Имаше цветя, няколко стола, маса и няколко кофи с водни балони. Огледах всичко наоколо и се запътих към малката стена, която обграждаше покрива. Аз се облегнах на нея и погледнах надолу. Дръпнах едната кофа с водни балони по - близо до мен и взех един от балоните. Протегнах ръката си напред и пуснах балона, който падна точно пред някой. Е, поне това малко ме разсейваше. След това пуснах още един балон. И още един след малко. Изчаках няколко минути и се показах. Опрях се на стената и се загледах надолу, а лекия вятър си играеше с косата ми.
